Доц. д-р Борислав Цеков: Фанатизъм или нормализация?

През последните години България понесе тежки поражения върху и без това прекалено крехката си демократична култура и институции. Политиката беше сведена до маниакалните обсесии на шепа политически посредствености, превърнали партийното битие в препитание, а държавата - в арена на постоянна истерия и маниакални обсесии. Омразата, кресливият фанатизъм, тик-ток простащината и партийният примитивизъм постепенно изместиха държавническия разговор и политическия разум.

Останалите, за съжаление, се нагодиха към този ритъм и този тон. Политиката се превърна в своеобразен обществен психодиспансер, в който крясъците на фанатизма бяха издигнати в култ. Политическият език деградира до неграмотност, а публичният дебат - до поредица от емоционални импулси. Под претекст, че новите поколения „не разбирали от друго“, част от политическата класа реши да принизи самата политика до нивото на масовия импулс и първичните инстинкти на дигиталните тълпи.

Радикализация. Колкото повече, толкова по-добре. Това се превърна в бойния вик на нашето време. Какво ни разказва историята за бъдещето?

На 7 май 1794 г. Максимилиан Робеспиер излиза на трибуната на френския Конвент и произнася реч, която и днес звучи като предупреждение към всяка демокрация. Формално той говори за добродетелта, морала и новата деистична идеология, която предлага в замяна религията - за *Върховното същество“. Но зад този език прозира нещо далеч по-опасно - фанатичното убеждение, че обществото може да бъде „пречистено“ чрез политическо насилие и че свободата трябва да бъде спасена чрез страх и терор.

Само седмици по-късно Париж вече живее под ритъма на гилотината и Големия терор. Властта убива не заради престъпления, а заради подозрения, думи или „неправилно“ мислене. Революцията, започнала с обещание за свобода, попада в ръцете на фанатици и се превръща в машина за морално и политическо унищожение. Тук започва и големият урок: най-трудното изпитание за една демокрация е да бъде опазена от фанатиците, които твърдят, че действат от нейно име.

В края на XVIII век Париж е интелектуалното сърце на Европа. Кафенетата под колонадите на Пале Роял и литературните салони са социалната мрежа на епохата. Там се формира политическо мислене, там възниква модерната политическа мобилизация. Там се обсъждат Русо и Монтескьо, гражданските права, народният суверенитет и ограниченията на политическата власт.

Показателен е контрастът с настоящето. Ако кафенетата на Париж са били работилници за идеи, днешните социални мрежи приличат на вакханалия на посредствеността. Тогава разпалените диалози раждат политическа философия; днес алгоритмите произвеждат масова истерия. Вместо аргументи - крясъци и обиди. Вместо размисъл - импулсивен гняв. Вместо идеи - примитивен нарцисизъм. Простащината се превърна в публичен ритуал, а маймунджилъците - в политическа валута.

Този културен упадък има тежки политически последици. Всяка демокрация зависи от качеството на обществения разговор. Когато публичното пространство се изпълни с истерия, политиката неизбежно започва да се радикализира. Именно това се случва и във Франция след 1789 година.

Първоначалната революция има умерен и либерален характер. Нейната цел е ограничаване на абсолютната монархия, конституционен ред и граждански свободи. Сред най-ярките фигури на този ранен етап са Оноре Габриел дьо Мирабо - блестящ оратор, държавник и политически реалист - и Еманюел-Жозеф Сийес - конституционалистът, който формира фундаментите. Големият френски историк Франсоа Фюре ги нарича „артистът и мислителят на революцията“.

Мирабо разбира фундаменталната истина, че свободата не може да оцелее без стабилни представителни институции и без ефективни ограничения на властта. Сийес концептуализира тази идея и я превръща във фундамент на модерната конституционна държава.

За разлика от Робеспиер, Мирабо не е моралист нито в живота, нито в политиката. Той не говори за „политическа чистота“ и „революционна добродетел“. Низвергнат от „своите“ аристократ, затьнал в дългове и скандали, революцията го превръща в обичан от масите народен трибун, който мисли и действа държавнически. В едно негово знаменито предреволюционно есе, издадено в Англия заради цензурата, той подлага на унищожителна критика монархическия деспотизъм и се застъпва за конституционна монархия по английски модел.

Робеспиер стои на другия полюс. Ако Мирабо е архитект на разума и компромиса, Робеспиер е мрачен пророк на фанатизма. Ако единият търси свобода чрез умереност, другият търси имагинерна „добродетел“ чрез брутално насилие. Робеспиер превръща политиката от сблъсък на идеи и интереси в жестока война между „чисти“ и „нечисти“, самообявявайки се за носител и изразител „чистата“ истина. За него другомислието вече не е опонент, а „нечистота“, враг на народа, предателство.

Когато политиката се превърне в такъв квазирелигиозен фанатизъм, компромисът вече се смята за ерес. А когато една власт се обяви за носител на абсолютната истина, терорът неизбежно се превръща в инструмент на „доброто“. Така революцията ражда един от най-мрачните парадокси на модерния свят - стремежът към свобода довежда до диктатура. Революцията се изражда във варварската касапница на якобинската диктатура. Това отваря впоследствие и пътя на Наполеон, който концентрира власт и се самопровъзгласява за император. Анархията и насилието раждат деспотизъм. Разрушаването на институциите отваря пътя за авторитарната власт. Това е една от най-жестоките закономерности на историята.

Днес Европа отново се сблъсква с подобни рискове, макар и в различна форма. Социалните мрежи създадоха нов тип дигитално якобинство. Онлайн тълпите функционират като революционни трибунали. Те не търсят истина, а сочат виновници. Хора биват публично унищожавани и унижавани заради слово, мнение или неудобни позиции. Репутации падат под ударите на виртуални гилотини. Механизмът е същият като през 1793 година - морална истерия, която отказва правото на различно мнение.

А междувременно сериозният разговор изчезва. Алгоритмите възнаграждават не мъдростта, а крайността и радикализацията. Не държавническия разум на Мирабо, а кресливата самоувереност на новите робеспиеровци. Така демокрацията започва да губи най-важната си основа - културата на рационалния диалог и баланса на интереси.

Именно затова Френската революция остава толкова актуална и днес. Тя ни учи, че свободата без институции се превръща в хаос; че фанатизмът често идва под маската на „нов морал“; и че демокрацията не оцелява чрез революционна екзалтация, а чрез баланс, ограничения и политически разум.

Големият сблъсък на Френската революция всъщност е сблъсък между две философии. Мирабо и Сийес - държавниците, които разбират, че Свободата има нужда от ред и баланс, а насилието ражда само насилие. Робеспиер - фанатикът, който вярва, че „добродетелта“ оправдава терора. Европа днес все още е пространство на свобода, защото в крайна сметка избира пътя на Мирабо и Сийес, а не този на Робеспиер.

Това е урок, който звучи особено актуално в епоха, когато шумът все по-често измества мисълта, а моралната истерия - разума. Всяка цивилизация загива не само когато изгуби силата си, но и когато изгуби способността си да различава свободата от фанатизма.

България - а и никоя нормална държава! - няма нужда от нови робеспиеровци. Но има нужда от държавници като Мирабо и Сийес. Има нужда от нормализация, а не от радикализация.

Ако с поуките на историята се пренесем в днешния ден на България, то целият въпрос е дали управлението на Румен Радев, което идва със заявки за „нов морал“, ще се завърти в омагьосания кръг на фанатизма и радикализацията или ще положи основите на трайна политическа нормализация.

Ще поживеем - ще видим.